БАНЕВО: КВАРТАЛЪТ, В КОЙТО РАЗВИТИЕТО ЯВНО Е ИЗПУСНАЛО АВТОБУСА

 

Докато Ветрен върви напред, Банево стои и чака някой да се сети, че съществува

„Елате при нас в Банево да видите. Пакистан изглежда горе-долу добре. Като Буркина Фасо сме.“

Това не е реплика от черна комедия. Не е сценарий за абсурдистки филм. Това е коментар на гражданина Георги Дичев, изпратен след поредицата материали на „Днес България“ за проблемите в района.

И когато един гражданин започне да сравнява мястото, в което живее, с държави, които дори вицовете използват като символ на бедност и изостаналост, може би е време някой в администрацията да остави химикала, кафето, служебния стол и вечната философия „то не зависи от нас“ и да излезе навън. Да види. Да се разходи. Да се спъне в някоя разбита плочка. Да повърви по тъмно. Да се опита да стигне пеша до Минералните бани, без да се чувства като участник в телевизионно риалити „Оцеляване“. Защото Банево не е някаква забравена точка на картата, където времето е спряло по технически причини. Това е квартал с над 5000 жители. И точно тук започва големият въпрос: Как е възможно квартал с хиляди жители години наред да тъне в инфраструктурна, социална и градска немощ, докато местното управление очевидно не успява да произведе видима промяна?

И защо по дяволите главният специалист не е заменен с кадърен, отговорен и деен човек? Нима се свършиха кадърните хора?

ПЪТЯТ КЪМ БАНЕВО: ДОБРЕ ДОШЛИ В ТЪМНАТА СТРАНА

Преди седмица екип на „Днес България“ премина през района във вечерните часове. Картината?

Пътят към Банево е слабо или недостатъчно осветен. Да го кажем за два километра една соларна лампа, която осветява само покрива на стара, разгнебитена спирка от времето на соца окумена по средата на пътя точно пред вилна зона Боровете. А това е особено впечатляващо постижение през XXI век, когато човечеството изпраща сонди към други планети, а хората, прибиращи се към Банево, си носят прожектори, за да разберат къде точно се намират. Някои дори поставят осветление на каските си. Прекрасно. Може би следващата стъпка е общината официално да включи към местните услуги: каска; челник; фенер; светлоотразителна жилетка; молитва; и кратък курс по ориентиране в пресечена местност. Защото очевидно човекът, който иска да се прибере пеша, вече не е просто пешеходец. Той е експедиция.

ВЕЛОАЛЕЯТА: НИТО ВЕЛО, НИТО АЛЕЯ, А ЕДНА ГОЛЯМА ИНФРАСТРУКТУРНА ЗАГАДКА

Има изградена велоалея. Само че липсват достатъчни отделени тротоарни пространства за пешеходците. Резултатът? По едно и също пространство се движат: велосипедисти; хора с тротинетки; пешеходци; вероятно скоро и някой с магаре, ако положението продължи да се развива по същата логика. Всички заедно. Демокрация на колела. Пешеходецът се пази от велосипеда. Велосипедистът се пази от тротинетката. Тротинетката се пази от пешеходеца. А всички заедно се пазят от автомобилите. Това не е транспортна инфраструктура. Това е социален експеримент. Велоалеята, според наблюденията, завършва внезапно преди Минералните бани и моста. След това? Човекът просто трябва да продължи. Където може. Както може. С каквото оцеляване разполага. Може би идеята е велоалеята да има философски характер. Да символизира живота. Всичко върви добре. И изведнъж… Свършва.

БАНЕВО И ИЗКУСТВОТО НА КРЪПКАТА

На входа на квартала пътят е изкърпен на места. Не ремонтиран. Не обновен. Изкърпен. Това е една от големите национални традиции. В България имаме исторически паметници, фолклор, розово масло и асфалтова кръпка. Когато една дупка стане прекалено голяма, просто я изкърпваме на бърза ръка и толкоз. Когато кръпката се разпадне, правим нова кръпка. И така, докато един ден археолозите открият седем различни пласта асфалт един върху друг. Улиците в самото Банево на места са разбити. Тротоарите са неугледни. Осветлението е недостатъчно. Градската среда е мрачна и занемарена. И тогава неизбежно идва въпросът: Къде е стратегията?

МАНЧО ДОНЧЕВ И ГОЛЯМАТА МИСТЕРИЯ „АКТИВНОСТ“

Гражданите отправят критики към работата на местния кметски наместник Манчо Дончев. И тук трябва да зададем въпроса не като лична атака, а като въпрос от обществен интерес: Какво конкретно се прави за развитието на Банево? Какви проекти са предложени? Какви инвестиции са търсени? Какви срещи са проведени? Какви инициативи са предприети? Какви проблеми са поставени настоятелно пред общината? Какви решения са поискани? Каква визия за развитието на квартала съществува? Защото управлението не е декоративен елемент. Не е табелка на врата. Не е кабинет. Не е длъжност, която човек изпълнява между две кафета и едно „ще видим“. Управлението е действие. Настояване. Натиск. Преговори. Инициатива. Постоянство. Както казва старата поговорка: „Под лежащ камък вода не тече.“ А в Банево човек започва да се пита дали някой не е решил да провери научно колко години един камък може да лежи, преди да се сети, че има и вода около него.

КМЕТСКИЯТ НАМЕСТНИК НЕ Е ПОРТИЕР НА АДМИНИСТРАЦИЯТА

Местният представител на властта не трябва просто да стои и да чака някой отгоре да се сети. Той трябва да бъде: гласът на хората; посредникът между квартала и институциите; човекът, който настоява; човекът, който предлага; човекът, който търси; човекът, който не позволява Банево да бъде забравено. Понякога трябва да ходи. Понякога трябва да настоява. Понякога трябва да се кара. Понякога трябва да убеждава. Понякога трябва да влиза в кабинет след кабинет. Защото никой квартал не се развива от учтиво мълчание. Както казва народната мъдрост: „На вълка врата му е дебел, защото сам си върши работата.“ А Банево очевидно твърде дълго чака някой друг да му свърши работата.

ВЕТРЕН НЕ Е ШВЕЙЦАРИЯ. НО ПОНЕ СЕ ВИЖДА, ЧЕ ЖИВЕЕ

Ветрен също има проблеми. Никой не твърди обратното. Но между двата квартала има една съществена разлика. Във Ветрен се вижда движение. Има развитие. Построяването на болниците „Дева Мария“ и онкологичния комплекс съживи района. Около тях се оформи търговска зона. Появиха се заведения. Има осветление. Има движение. Има живот. Извършени са ремонти. Читалището е обновявано. Изграден е пенсионерски дом. Провеждат се културни мероприятия. Детски площи са обновявани и благоустроявани. Това не означава, че Ветрен е райската градина. Но означава нещо много важно: Когато има развитие, хората го виждат. Не е необходимо администрацията да прави пресконференция за всяка боядисана пейка. Резултатът сам говори. В Банево обаче проблемът е, че хората все по-често питат: Добре де, а тук кога?

БАНЕВО: КВАРТАЛ С 5000 ДУШИ И БЕЗ НОРМАЛНО МЯСТО ЗА ХОРАТА

Един от най-показателните факти, за който гражданите сигнализират, е липсата на нормално работещо заведение, където хората спокойно да седнат, да изпият кафе и да разговарят. Квартал с над 5000 души. И няма нормално място за социален живот. Това вече не е просто икономически въпрос. Това е въпрос за градска среда. За качество на живот. За възможности. За привличане на предприемачи. За създаване на условия. Инвеститорите не падат от небето като дъжд. Те търсят: инфраструктура; хора; възможности; сигурност; достъп; перспектива. Ако един район изглежда така, сякаш администрацията го е забравила в чекмеджето между старите папки и развалените телбодчета, инвеститорът няма магически да кацне там. Трябва някой да го търси. Да предлага. Да разговаря. Да убеждава. Да показва възможности.

ГРОБИЩНИЯТ ПАРК: КОГАТО ДОРИ МЪРТВИТЕ НЯМАТ СПОКОЙСТВИЕ

Сравнението между гробищните паркове във Ветрен и Банево също е показателно. Според сигнали на граждани, във Ветрен гробищният парк се поддържа, почиства и коси. В Банево хората описват картина на занемаряване, буйна растителност и липса на поддръжка. И тук въпросът е елементарен. Колко трудно е да бъде поддържан един гробищен парк? Това не изисква космическа програма. Не изисква среща на върха. Не изисква европейски комисар. Изисква организация. Косене. Почистване. Поддръжка. Толкова. Понякога най-големият проблем в България не е, че не можем да направим сложните неща. Проблемът е, че не правим и простите.

ЦЪРКВАТА „СВЕТА ТРОИЦА“: БИЖУ В СИВА КУТИЯ

Църквата „Света Троица“ е красиво място и духовно средище. Но около нея спокойно може да се изгради много повече. Осветление. Озеленяване. Пейки. Детска площадка. Приятно пространство за майки и деца. Място за срещи. Малък парк. Зона за отдих. Защо това не се прави? Нима всяка идея трябва да чака да бъде спусната от небето? Понякога човек се пита дали в администрацията има карта на района. Защото Банево разполага с пространство. Има хора. Има млади семейства. Има младежи. Има деца. Липсва само най-важното: някой да седне и да каже „ето какво можем да направим“.

МЛАДЕЖИТЕ НЕ СЕ ХРАНЯТ С ОБЕЩАНИЯ

Има много млади хора. Има деца. Има подрастващи, които обичат футбола. Искат да играят. Искат да спортуват. Искат да се събират. Искат нормални пространства. Какво би могло да има?

Спортна зона: обновено футболно игрище; ограда; осветление; малки врати; места за зрители; баскетболно игрище; фитнес на открито.

Младежка зона: пейки; навеси; зелени площи; Wi-Fi зона; малка сцена за местни събития; пространства за културни инициативи.

Детска зона: нови площадки; безопасни настилки; осветление; пейки за родители; озеленяване. Не е необходимо Банево да строи Олимпийски стадион. Не е необходимо да привлича Реал Мадрид. Макар че при сегашната липса на спортна инфраструктура вероятно и местният отбор би приел с радост една равна поляна без дупки.

ЕТО КАКВО МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ. АКО НЯКОЙ РЕШИ ДА РАБОТИ

Банево има нужда не от поредното обещание. Има нужда от план.

ОСВЕТЛЕНИЕ НА ПЪТЯ КЪМ БАНЕВО

Първа и елементарна задача. Пешеходецът не трябва да използва челник, за да се прибере. Осветлението е основна инфраструктура. Не лукс.

ОТДЕЛЕНА ПЕШЕХОДНА ЗОНА

Велоалеята не трябва да бъде универсална писта за: велосипеди; тротинетки; пешеходци; кучета; майки с колички; и случайни приключенци. Трябва да има ясна и безопасна организация.

ЗАВЪРШВАНЕ И ОБЕЗОПАСЯВАНЕ НА ВЕЛОАЛЕЯТА

Инфраструктурата не трябва да свършва внезапно. Особено когато след края ѝ започва автомобилен трафик. Пътят трябва да бъде логично свързан и обезопасен.

ЦЯЛОСТЕН ПЛАН ЗА УЛИЦИТЕ

Не вечната стратегия: „Тук една кръпка.“ „Там малко асфалт.“ „Тук ще видим догодина.“ Трябва приоритетен списък. Кои улици са най-разбити? Кои са най-опасни? Какъв е графикът? Какъв е бюджетът? Какво е поискано? Какво е одобрено? Хората имат право да знаят.

ОБНОВЯВАНЕ НА ЦЕНТЪРА

Един квартал има нужда от лице. В момента Банево има нужда някой да измие това лице, да го освети и да го извади от сивата мъгла. Необходими са: нови пейки; осветление; озеленяване; поддръжка; малки обществени пространства.

СПОРТЕН КОМПЛЕКС

Дори малък. Но функционален. Футболно игрище. Фитнес на открито. Баскетбол. Детски площадки. Това не е каприз. Това е инвестиция в младите хора. Защото празното пространство много бързо се превръща в празно време. А празното време при младите рядко ражда нещо добро.

ИНВЕСТИЦИОННА СТРАТЕГИЯ

Банево трябва да има план: Какви бизнеси могат да бъдат привлечени? Какви терени могат да бъдат използвани? Какви услуги липсват? Какво би било полезно за хората? Може да се помисли за: нормално кафе или ресторант; малък търговски център; спортен център; семейни услуги; детски център; медицински услуги; културни пространства. Инвеститорите трябва да бъдат търсени. Не чакаме някой да мине случайно през Банево, да се влюби в тъмния път и внезапно да реши да построи бизнес.

КМЕТСКАТА СГРАДА НЕ ТРЯБВА ДА ИЗГЛЕЖДА КАТО МУЗЕЙ НА БЕЗДЕЙСТВИЕТО

Кметската сграда според впечатленията на гражданите и нашите наблюдения също има нужда от сериозно обновяване. Защото една административна сграда не е просто стени. Тя е символ. Ако самата администрация изглежда така, сякаш е преживяла три империи, пет режима и още чака четвъртия, посланието не е особено вдъхновяващо. Една обновена административна сграда може да бъде: приемна за граждани; място за срещи; информационен център; пространство за обществени обсъждания; място, където хората да идват не само да подават жалби. Днес прилича на сълма. Защото когато една администрация вижда гражданина само като човек с проблем, тя вече е загубила половината битка.

БАНЕВО НЕ ИСКА ЧУДО. ИСКА НЯКОЙ ДА СЕ ЗАХВАНЕ

Това е голямата истина. Хората не искат небостъргачи. Не искат метро. Не искат летище. Не искат космодрум. Искат: светлина; нормални улици; тротоари; чистота; парк; спорт; място за децата; място за младите; място за възрастните; нормален обществен живот. Толкова. И ако това през 2026 година изглежда като непосилна задача, тогава проблемът не е в Банево. Проблемът е в начина, по който се мисли за Банево.

А МОЖЕ БИ ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ НЯКОЙ Е СВИКНАЛ С „НИЩОТО“

Най-страшното нещо не е разбитият път. Нито тъмнината. Нито липсата на заведения. Нито занемарените пространства. Най-страшното е, когато хората свикнат. Когато започнат да казват: „Е, така е.“ „Какво да направим.“ „Нищо няма да се промени.“ Тогава кварталът наистина започва да умира. Не физически. Първо умира надеждата. После идва безразличието. После хората се затварят в домовете си. Младите искат да си тръгнат. Бизнесът не идва. Пространствата се рушат. И един ден всички се чудят: Как така Банево запада? Отговорът е прост. Защото упадъкът не идва с фанфари. Той идва тихо. С една неосветена улица. С една разбита плочка. С един непочистен парк. С едно неизпълнено обещание. С една пропусната възможност. С едно „няма как“.

И НАЙ-ВАЖНИЯТ ВЪПРОС КЪМ МЕСТНАТА ВЛАСТ

Господин Манчо Дончев, хората не очакват магия. Но имат право да очакват активност. Имат право да питат: Какво се прави за Банево? Какво е поискано? Какво е предложено? Какво е договорено? Какво предстои? Каква е стратегията? Къде е планът? Къде е инициативата? Защото длъжността не е титла. Тя е отговорност. А отговорността не се измерва по броя години, прекарани в кабинет. Измерва се по това какво остава след теб. Построено. Ремонтирано. Организирано. Променено. Защото, както гласи една стара мъдрост: „Дървото се познава по плодовете.“ А гражданите имат право да погледнат градината на Банево и да попитат: Добре, а плодовете къде са?

БАНЕВО НЕ Е ЗАБРАВЕНО ОТ БОГА. НО ОЧЕВИДНО ЧАКА НЯКОЙ ДА ГО ЗАБЕЛЕЖИ

Кварталът има потенциал. Има хора. Има млади семейства. Има история. Има минерални бани. Има природа. Има възможности. Липсва само едно: някой да превърне възможностите в действия. Защото най-лесното нещо на света е да седиш и да обясняваш защо нещо не може да стане. По-трудното е да станеш. Да отидеш. Да поискаш. Да настояваш. Да преговаряш. Да представиш проект. Да намериш решение. Да досаждаш на институциите, докато Банево не получи това, което заслужава. Понякога един квартал няма нужда от велик политик. Няма нужда от спасител. Няма нужда от месия. Има нужда от човек, който просто си върши работата. Защото Банево не може да бъде управлявано от режим „изчакване“. Хората не са спрели да живеят. Децата не са спрели да растат. Младите не са спрели да търсят бъдеще. Улиците не са спрели да се рушат. Тъмнината не е спряла да пада. И времето, за съжаление, не пита администрацията дали е готова. То просто върви. А Банево не трябва да остане на място, докато всички останали продължават напред. Защото един квартал не загива само когато няма пари. Понякога загива, когато няма идеи.

А най-често започва да се спасява в деня, в който някой най-накрая реши да има воля. Дотогава гражданите ще продължат да си носят фенери. Не само за да виждат пътя. А за да търсят онова нещо, което очевидно отдавна липсва по пътя към развитието на Банево: СВЕТЛИНА.

Източник: dnesbulgaria.com